Кратка история на фехтовката

Кратка история на фехтовката


Трудно е да се определи точната дата на раждането на фехтовката и само едно място от където фехтовалното изкуство произхожда. Прието е да се счита, че първите наченки на този спорт са се родили заедно с човека - животно, което се отличава от другите именно по склонността си да използва всякакви материални пособия.

С прости заострени пръчки са се нанасяли първите удари, а основните фехтовални защити са инстинктивната реакция на такива атаки. Първите иконографски сведения са по-скоро батални сцени, отколкото истинска фехтовка, те са от Египет, където е известно, че са се провеждали тренировки с дървени пръчки.

В Древна Гърция, войсковата подготовка е приемала формата най-вече на атлетически упражнения, може да се каже, че и самата атлетическа подготовка идва от там. Силата на ударите играе доста по-важна роля, отколкото техниката, защото те са се прилагали в масови битки, където е било трудно да не бъде поразен противник. Фехтовалната подготовка на елините е била предимно насочена към изпълнение от положение на езда.


Много е вероятно обаче, голяма част от техниките на бой с меч от ранното Средновековие да идват от германските племена, които завладяват Европа след V век. Те разпространяват дуела, като начин за разрешаване на спорове или раздаване на правосъдие. Рицари посвещават живота си само на боевете и по този начин усъвършенстват техниките и създават нови. Турнирите са конни, а за париране се използва щит. Оръжието все още служи само за атака.

След средата на Четиринайсети век навлиза двуръчният меч и започва разпространението на това, което ние днес сме свикнали да наричаме фехтовка. Дългата шпага не може да се използва с щит и затова остава единствено оръжие в ръцете. Във фехтовката през XIV-XV-ти век, въпреки че все още е базирана на силовите техники, вече се появяват и наченки на техника, които позволяват по-лесно да бъде съборен противника, който все още е защитен от метална броня.


След XV-ти век дуелите между благородниците започват да се водят с все по-малко брони и все по-често на земята, а не от кон. Шпагата става все по-лека, по-тънка и по-подходяща за мушкащи удари.

Характерни за Ренесанса са дуелите с шпага и кинжал, където второто оръжие помага като допълнително отбранително средство в близка дистанция.


Малко по-късно шпагата започва да се използва самостоятелно, което означава, че фехтовката претърпява революционна промяна в техниката: едно оръжие служи и за париране и за даване на ответен удар. Към средата на XVI – ти век се появяват и първите трактати по фехтовка и естествените защити (десет, а понякога и седемнайсет) намаляват на четири производни положения на ръката.

През следващия век се дава сериозно предпочитание на мушкащите удари пред сечащите и се поставят основите на истинската фехтовка, достатъчно е да се спомене изобретяването на контрапието и усъвършенстване на нападът. Оръжията стават все по-тънки и гъвкави.

От много векове хората са се опитвали да усъвършенстват ефикасността, етиката и философията на жестовете. С възстановяването на Олимпийските игри в модерната епоха, фехтовката се разпространява като спорт, по този начин пренася това древно изкуство и в Двайсети и Двадесет и първи век.


Фехтовката в България

Историческите данни за фехтовката по нашите земи датират от най-дълбока древност. Мечът, чиито наследници са съвременните спортни оръжия: рапира, шпага и сабя, се използва умело в бойните подвизи на траки, прабългари и славяни.

Като спорт обаче, фехтовката е регистрирана сравнително късно, чак през 1926 г. когато започва дейността си Българският фехтовален клуб (БФК). Три години по-късно той е приет и за член на Международната федерация по фехтовка (FIE). Българските фехтувачи започват да участват в международни състезания, а на IX-тите олимпийски игри в Амстердам Д. Василев и А. Лекарски стигат до осмина финал.

Периодът 1926 – 1940 г. се характеризира със създаването и укрепването на БФК. Множеството прояви дават нов облик на фехтовалния спорт у нас, разширявайки неговата популярност с изнасянето на показани уроци, демонстративни боеве и състезания. Броят на желаещите да се занимават с фехтовка се увеличава, но главната цел – провеждане на вътрешни състезания и широка популярност – не е постигната. Хроничният недостиг на средства води до самозакриването на БФК през 1940г. и така завършва първият опит за създаване на стройна фехтовална организация у нас.

Нов опит за организиране на спортна федерация е Централният комитет по фехтовка с председател о.з.полк. А. Лекарски и секретар Евстати Евстатиев учреден през 1948 г., а от октомври 1949 г. комитетът приема статус на Републиканска секция по фехтовка към Върховния комитет за физическа култура и спорт. През този период се открояват имената на Асен Лекарски, Николай Свечников, Виолета Катеринска.


През 1957г. след преструктуриране организационният орган се сдобива с наименованието, което носи и до днес: Българската федерация по фехтовка (БФФ). Важна стъпка за развитие на спорта се прави през 1960г., когато се открива детско – юношеската школа. Там започват пътя си множество добри фехтувачи. През 1964г. обаче, школата преминава към ЦСКА.

Натрупаният през годините опит дава своите резултати през 1980г., когато за първи път български фехтувач влиза във финалите на олимпийските игри в Москва. Успехите в другите фехтовални дисциплини обаче остават в сянката на двамата големи сабльори, световноизвестните братя Етрополски. През 1983-та година Васил Етрополски печели всичките три големи титли през сезона и става първият и единствен засега българин световен шампион по фехтовка.